С трепереща от слабост ръка Манол взе тумбестото шише и пи дълго, почти до задушаване. По изтощеното му тяло се разля приятна, ободряваща хладина. Неутолимата жажда, нажежила гърдите му, временно позатихна. През последните дни сякаш душата му стенеше за вода. Лекарите го успокояваха, че било на оздравяване. Ала мислите, ех тези неспокойни мисли! Лутаха се като подплашено ято. Ту стремглаво се спущаха в дълбините на неизбродните спомени, ту се втурваха неудържимо напред, към примамливото, пълно с неизвестни бъдеще, после отново се връщаха, още по-объркани назад, после пак напред и така, докато умората го победеше.
Нещо изпърха на прозореца. Лека усмивка пробяга по бледото, изпито лице на Манол. Рошавия врабец правеше своята поредна визитация. Чик-чирик, чик-чирик, весело поздравяваше, въртеше въпросително главичка и подскачаше от единия до другия край на прозореца.
„Здравей, приятелю, как е днес времето? – мислено го поздравяваше Манол – Какво, май вали, а? Нищо де, защо се оплакваш, а не би да си вързан като мене, а? Хайде, хайде…”
Пред погледа му изплува забуления в сива мъгла град със забързаните нанякъде хора, сгушени под пъстрите чадъри, с потеклата вода по блесналите асфалтови улици, с настръхналите и посърнали гълъби, накацали по стрехите на високите сгради. Представи си задимените от остър, лютив дим ресторанти, претъпкани с развеселени хора. Навярно трудно би се намерил билет за кино или театър. Да можеше да се шмугне в тази разнолика тълпа, да подиша този въздух…
Жажда го обзе отново…
Преди много години, когато беше малко момче, баща му склони да го вземе със себе си. Дълго вървяха по неравната гранична бразда. Беше прекрасен пролетен ден. Майското слънце ръсеше живец. Въздухът трепереше, преситен от влага и топлина.
Изкачиха се на билото на планината и спряха. На километри под тях, земята се простираше, постлана с килим от дъхави цветя. Стояха дълго, неподвижни, онемели пред внезапната красота.
- Земята, момчето ми, навсякъде е земя… - гърлено забоботи баща му. – И все пак, там където си се родил…
Но защо е тази непоносима жажда!? Слепоочията пулсираха с барабанен удар.
След години тръгна по белите писти. На възмъжалите му рамене блестяха малки звездички. И все търсеше, търсеше…
А истината дойде неочаквано. Донесе я есента, която настъпваше неумолимо. Севернякът все по-често напомняше за себе си. Утрините посрещаха оскъдното слънце с побелели полета.
Излетя в един обикновен есенен ден. Височината не беше голяма. Самолетът равномерно гълташе километрите. Небето дремеше кротко, обвито в лека синкава мъгла.
Когато летеше сам, изпитваше огромно удоволствие. Обръщаше се с главата надолу, лягаше на дясното или лявото крило, гонеше някое облаче, пронизваше го право в сърцето и се смееше. Машината като че ли усещаше палавата му волност и ставаше по-послушна.
Врата изскърца. Едва доловими стъпки бавно приближиха леглото. Две топли ръце внимателно погалиха лицето му. Нещо го проряза. Как поразително приличаха на майчините му длани. Не, не може да бъде, навярно е сън, сестрата ще да е! Сигурно има големи внуци, възрастна е. Дали и тя като майка му очаква писмо от сина си…
Колкото пъти прекрачеше бащиния си праг, винаги го посрещаха две питащо очи. Поглъщаха го целия и го милваха, милваха. Стоеше виновен и мълчалив пред тях. Чакаше майка му да го смъмри. И тя го правеше, просто така по навик, но после хващаше главата му и я притискаше до гърдите си така, както никой друг на света не би го сторил. Задаваше едни и същи въпроси – за децата, за булката и службата. Отговаряше кратко, а тя клатеше кротко глава и обидено мърмореше: „Тъй, синко, тъй, ала защо не драснеш няколко редчета, кой ти иска повече!”, „Ех и ти мамо, какво да пиша щом сме добре, а злото настигне ли ни, бързо ще се чуе.”
Мълнията го хвърли между живота и смъртта. Самолета потрепери, подскочи няколко пъти и се раздели на две. Преди да попадне напълно в тъмната бездна успя да задейства парашута.
Първото нещо, от което се изненада, когато съзнанието отново проблясна, бе че е жив. Беше попаднал в короната на столетен дъб. Точно под клона, на който висеше, бълбукаше бистра рекичка. Водите й ромоляха по лъскавите камъчета…
Стъпките отново приближиха. Ръцете докоснаха бузите му. Наистина, такава небивала прилика. И този дъх на прясно препечен хляб. Какво, да не би да е дошла? Защо са и казали? Сърцето му бързо заби. Не смееше да повярва.
Дланите се плъзнаха нагоре, покриха очите му. Останаха неподвижни няколко секунди и продължиха по челото. Да, това я тя. Значи са и казали… Ех, мила моя майчице, наистина бях решил да ти пиша след този полет. Синчето започна първи клас, разбираш каква радост е това за нас. Ще постоиш нали, ще постоиш при внука?
А имам да ти казвам още нещо, много важно. Отдавна го търсих, мамо, от онзи ден, когато баща ми ме изведе на граничната бразда. Години изминаха от тогава, прочетох цял куп книги, различни науки изучих и все не можех да намеря разковничето. И ето, докато висях на клона, изведнъж открих. Разбираш ли, мамо, от строшените ми крайници се изливаше огън. Страхът ме приклещи, не ми се умираше. По обувката ми се стичаше алена струйка, тежки капки се разбиваха във влажната пръст. Земята ги поглъщаше мигновено. В нашата земя, не другаде, а в моята земя. Разбрах, че мога да умра, че няма нищо страшно да умра. Аз не исках никъде другаде да се разлива моята кръв, освен по жилите на моята земя. Така полетата й ще станат по-плодни, водите и по-бистри, хората и по-чисти…
Ние сме издънки на тази земя, нейни рожби сме…
Манол бавно надигна клепачи. Погледът му с мъка спря върху надвесената над него, побеляла жена.
- Мамо, нали разбра… мамо…
- Разбрах сине, всичко разбрах. Ти лежи, лежи спокойно, момчето ми…
Димитър Радев
