Просто исках да ти кажа...
   Моля те... не бъди тъжен... не и заради мен... не и заради друг човек.... никога не се натъжавай, трябва да си весел и доволен... защото младостта ти, душата ти, ти самия - от тях трябва да черпиш силата да бъдеш щастлив.
   Защото ти можеш да си щастлив, дори и без мен.

   Понякога искам да съм безчуствена. Не защото ме е страх от това което изпитвам, или от това което съм изпитвала, или от това което предстои. Понякога, замислена за самата себе си, за хората около мен, за собствения си живот си казвам, че най-доброто решение за всички е: аз да спра да усещам. Да не докосвам всяка казана дума с душата си, да не загубвам мислите си в тъгата на другите, да не бъда толкова вярна на инстинкта си да защитя всеки който обичам. Ако дори за миг бъда безчувствена. Само за един миг. Ще мога да застана пред себе си, на чисто, с ясно съзнание и да си отговоря на хилядите въпроси, които ме заливат всеки миг. Защото ми е много трудно да искам да откъсна онова цвете в полето, което нежно се поклаща на стеблото си и ме кара да се чувствам толкова спокойна. Защото не се натъжавам, когато облаците слизат почти до земята и аз улавям малките капки дъжд с лицето си и знам че тяхното докосване ме кара да се чувствам обичана и нежна.   
   Защото ми е невъзможно да те нагрубя, и ако някога съм го направила, ми е много тежко да повярвам, че дори несъзнателно съм успяла да ти причиня това, което аз самата не искам да изпитвам.
   И въпреки всичко, понякога искам да съм зла. Да мога да нараня тези, които не искам да ме обичат. За да мога да ги накарам да избягат от мен. Да се пазят от думите ми, да искат да ме забравят, да ме изтрият от живота си. Искам да можех да викам и дращя със злоба. Да наранявам и предизвиквам сълзи. Да разровя в душата ти и да я нараня, така както само човек който те обича много може да направи. Такъв човек, който обичаш до полуда, който те издига до небесата и после те оставя да се сринеш до най-ужасната и лепкава кал.
   Искам да мога да кажа стига. Да мога да кажа край, когато е най-хубаво, когато е пролет в душата ти, когато е есен в очите ти. Искам да мога да те изритам от душата си и да те оставя да виеш пред нейната врата, поставил ръце на ключалката, викащ, блъскащ в отчаянието си по железните и решетки.
   Понякога искам да съм безчуствена. Ужасна и досадна, глупава и разпиляна. Искам да мога да те нараня и след това да се смея над малкото ти сбръчкано сърчице. Да скачам върху него и да играя танца на щастието. Да се смея безпаметна и доволна в победата си...
   Понякога искам... не...
   Аз винаги искам да мога да те прегръщам ... постоянно. Да мога да те докосвам без да те наранявам. Да мога да бъда толкова безбожно нежна, колкто е била майка ти докато те е милвала, отпуснал се с високата температура в креватчето си. Да мога да те целувам толкова силно и безпаметно, както първото момиче, в чието сърце си забил стрелата си. Да мога да те докосвам с онази дива страст, в която сте се сляли с жената, която си обичал най-чисто и истински.
   Искам да мога да застана до теб и да знам, че няма никога, нито за миг дори да те накарам да се почувстваш несигурен. Искам аз да съм тази, която ще ти помогне да намериш себе си, ако дори за миг загубиш душата си. Искам да мога да те спася от кошмарите ти, да ми повярваш толкова силно, колкото аз самата на себе си, че само едно докосване от мен, само един мой звук, в тъмнината, само едно мое дихание ще пропъди всяко зло, опитало се да те докосне.
   Искам толкова много неща. Искам да избягам от мисълта за теб, а искам и да се стремя към нея с цялата си същност. Искам да бъда лоша и да наруша всички възможни правила и принципи, за да бъда с теб, а в същото време се боря да бъда невъзможно честна и добра, за да не го направя.
   Ако дори за миг бъда друга. Тогава ще ми е толкова лесно. Толкова ужасно и непоносимо лесно. Да кажа думите, които ще те накарат да си отидеш от живота ми.    Да направя това, което ще те прогони от дните и мислите ми. Да се обърна и да кажа едно най-безчуствено и досадно „довиждане” и да не се обърна повече назад.
   Ако дори за миг, само за миг бъда някоя друга.
   Тогава...
   Но аз не мога да бъда друга. Няма как да съм друга. Незнам как да бъда друга. Не искам да съм друга.
   Аз съм тази, която не иска да те пусне. Тази, която те иска толкова силно, колкото и се плаши от теб. Тази която се свива от всяка твоя написана или казана дума и след това се бори да не загуби дори и малка частица от теб, жадна за всичко твое. Тази която не смее дори да си помисли, че може да бъде щастлива с теб и в същото време е най-досадно щастливата жена. Защото има теб.
Имам само малко сили. Останаха ми малко сили да кажа край. Много малко, ужасно ненужни сили, защото те не са ми достатъчни, да избягам от това което искам толкова много.
   Не искам да пиша повече. Нямам сили за това. Кажи ми как да те изтрия от живота си - ти си всичко, което аз не само не искам... всичко, което е обратно на мен... всичко което ме сваля на земята и после ме издига в атмосферата.
Ти си всичко, което аз ИСКАМ.