та все пак да ти разкажа за днес....Дано не те отегча и да успееш да прочетеш това което съм писала...
Днес беше страхотно.... почти колкото риболова. на Витоша имаше малко повече хора, отколкото ми се искаше, но като цяло - там сред природата, сред невероятните цветове на есента и шума от листа се почувствах пак на двадесет. Ако можех да летя, щях да го направя точно там и точно днес. Но не мога. Затова ми остана само да се разхождам и да се любувам на всичко около мен.
Първо направих една разходка с хлапетата - моя дивак и другите две. После ги оставих на кума и приятелката му и се разходих сама. Много рядко ми се удава случай да съм сама и да остана със собственните си мисли и желания. Затова отначало дори се почувствах виновна затова че изпитвам почти физическо удоволствие от това, че съм се откъснала от тълпата.
Тръгнах по някаква пътечка и след първия завой просто се шмугнах между дърветата. Избягах... Останах сама сред сухите дървета и килима от жълти, зелени и червени, почти кафяви листа. Пресякох някаква рекичка, качих се на едно малко баирче и след още около половин час бавно ходене намерих една спокойна и слънчева полянка. Легнах в края й, под короната на някакво дърво. Листата му шумяха тихо и леко се поклащаха като пропускаха тънки, нежни слънчеви лъчи. И тогава усетих аромата на есента и мащерката. Обичам този аромат. Всъщност лъжа - обожавам го. Той има силата да ме накара да изпитам невъзможни чувства и емоции. Дишах с пълни гърди и потрепервах.
И там отново бях себе си. Трябваха ми няколко удара на сърцето, за да се отпусна и да знам, че този миг е нещо мое, лично, необходимо.
Тук, легнала директно на меката, суха трева, затворила очи, нежно докосвана от лекия ветрец усетих онзи трепет в корема, за което съществуване бях забравила.
Удоволствието
Физическата наслада, че ме има, че съм жива и все още мога да усещам и все още имам желания. Мои желания, лични.
Неща за които не би трябвало да ти говоря, дори и след хиляда години познанство. Дори да си ме накарал да крещя в съня си, искайки да ме докосваш, докато все още се боря с разума си, че това не е добра идея. Даже да знам, че пръстите ми могат да те подлудят и да те доведат до онзи момент в който би ми повярвал, дори да ти кажа че съм вещица...Дори тогава не трябва да ти споделям какво наистина изпитах там - накрая на полянката, легнала на земята, леко задъхана, затворила очи и оставила мисълта ми да се движи без да я ограничават ужасни стени, предразсъдъци и страхове.
Мога само да ти кажа, че успях да се рестартирам - не бях го правила отдавна. Сега обаче, днес, успях да презаредя, да сложа на везната всичко, което ме вълнува и да открия че пак съм забравила да сложа себе си в приоритетите си. Че съм пропуснала да оставя в деня си и в мислите си място за себе си и за моите чувства и желания. Че някъде там, в ежедневието, в грижите и борбата за някакви глупави и понякога ненужни блага, аз съм се изгубила или може би е правилно да кажа, че съм спряла да мисля за себе си. Забравила съм се.
Затова лежейки там се вгледах в самата себе си и се зачудих, че все още има някакъв цвят, някакви чувства, някакви желания, емоции и усещания, останали живи, едва мърдащи, но достатъчно силни да не избледнеят.
Помислих си и за теб, незнам защо. Може би точно факта че не те познавам, че мога да си мисля всичко за теб, да си те представям по всякакъв начин ми даде сили и аз оставих фантазията си да се рее в синьото небе, следвайки следите на един едва забележим самолет. За това какво тя ми прошепна не би трябвало да ти пиша тук. Не и в това писмо в което ти говоря за природата и есента и аромата на мащерка... би трябвало да ти напиша друго... ако намеря сили да съм честна със себе си...
Болеше ме че трябва да се връщам. Вървях бавно, опитвайки се да възстановя равновесието в себе си - от едната страна всички отговорности и проблеми, от другато - аз и сина ми. Почувствах се малко виновна, затова че в тези 2 часа разходка не мислих за него. Явно имах нужда точно от това - да мисля за мен самата. Дали е егоистично и дребнаво. Сега вината в мен почваше да расте. Виновна съм, че не мислих за другите, че не се страхувах да се разхождам сама из гората, че в корема ми усещах лекото пърхане на щастието, което бях убедена че си е отишло от живота ми, че допуснах в мислите си съвсем непознат мъж, който съвсем не трябва да е там.
Но въпреки цялата вина, въпреки намусения поглед на сина ми и въпроса му "Къде ходи?", аз се чувствах и се чувствам страхотно. Сега... и сигурно поне още седмица.
Затова на връщане към дома със синчето слушахме Nickelback и почти крещяхме в колата
If today was your last day and tomorrow was too late
Could you say goodbye to yesterday?
Would you live each moment like your last
Leave old pictures in the past?
Donate every dime you had
